Витоша 100 през очите на един аматьор

От Ива Стоянова

Записах се на Витоша 100 и тази година. След злополучния ми първи път през 2017 г. с изминати 72 км и отказване заради множесто пришки, Витоша 100 не ми даваше мира.

Няколко месеца прекарах спокойно, последната седмица преди старта започна да ми става нервно и напрегнато. Замених вечерния летен ритуал от 2-3 бири или толкова чаши вино с пиене на кана лимонада или айрян. Няма как, готвех се. Гледах да съм в планината уикендите и да правя 3 кардио тренировки през седмиците. Цигарите не можах нито да ги намаля, нито да ги спра.

Естествено, не спах от нетърпение деня преди старта в 23:59 и знаех, че липсата на сън ще е малък минус.

Взех от приятели външна батерия и часовник, който мери и смята всичко, защото само за няколко часа и по-старият ти модел iPhone вече се е скапал.

Взех си всички видове лепенки за мазоли и рани, от най-големия до най-средния размер, обезболяващи, соли, магнезий, вазелин (така и на разбрах как се ползва), гелчето за пришки/мазоли от Ради и гел за мазане на мускули и стави като почнат да се обаждат.

Тръгнах сама. На старта намерих познат, с който ходихме тъмната част на маршрута, но на Чуйпетлово той се отказа. Така или иначе моето приключение започна в светлата част на деня. Да си на язовир Студена по изгрев слънце на Еньовден е велико! Водата пуши, природата се разбужда, билките и тревите са все още мокри. Гледки, гледки, ама между  тях има един асфалтовия път, дълъг 12 км с постоянен, малък наклон… безкраен е. Това е и първото психическо предизвикателство. Вече си минал 40-45 км, тялото започва да протестира, съюзява се с мозъка и заговорът на тяло-ум води до викане на ятак с кола и отказване от Обиколката.

Тук за първи път си видях пришките. Две големи, бели пришки с размер на капачка на бурканче за детска храна. Реших, че няма да се отказвам заради тях, напудрих ги, опитах да им залепя лепенки – върху пудрата се оказа, че не става, после реших да ги намажа и с гелче и в крайна сметка си сложих нови чорапи.

И тъй като не знаех какво повече да направя за тях, а ми предстоеше преход още 60 км си казах, че това не са пришки, а просто от дългото ходене са ми са се набили краката. Също си обещах, че заради тях няма да се откажа и ще се опитам да ги закарам на финала. Трудна работа, щипе и боли на всяка стъпка. Затова опитах да се фокусирам върху безкрайните ниви, полета, цветя и многото аромати. Не забравяш болката, но тя някак започва да не е най-важното.

Телефонът ми е с мелодия щурче. Около 15 пъти го извадих от раницата, защото си мислех, че някой ми звъни, после просто го изключих и започнах да се наслаждавам на истинските щурчета. Действат като мантра.

 

Докато ходиш засичаш всякакви хора. Интересно е, защото обединява всякакви странни птици, които имат общ дявол – да походят 100 км.

 

Най-трудни са последните 30 км. Страхотна равна пътечка Железница – Бистрица – Бояна. Само че като си скороходец я виждаш като безкрайно 5-6 часово ходене с мазоли до медала и изобщо не ми беше страхотно.

Тялото и умът ми страдаха и искаха да ме откажат. И аз почнах да ги лъжа – “хайде още малко”, “ще вземем медал на финала – голям и красив”, “върви, Ивелино, заповядвам ти”, “важно е да го завърша – чака ме Ком-Емине и това е получаване на реална представа какво ще ме чака дни наред и ако сега се откажа от В100, значи няма да успея и с КЕ” и т.н. По някое време мозъкът капитулира и просто започва да движи тялото машинално, болката остава, скоростта пада, но усещането е, че можеш да извървиш всичко, независимо от всичко. Страхотно усещане е. Чувствах се, все едно съм стигнала до някакво друго ниво в електронна игра и че това ще ми е завинаги занапред.

В последните 30 км всички около мен се мъчеха, куцаха някой изоставаха, други изпреварваха, но всички се движеха към финала с каквато сила им е останала. По едно време се появиха две момичета с два коня. Изпревариха ме около 8 пъти и всеки път ми казваха “браво, колко си бърза”. Реших че халюционирам, обаче подковите в калта показваха, че са минали два коня.

Над Бояна, когато почнах да слизам видях на 3 м от мен мечка. Седеше и ме гледаше. Изтръпнах от страх, казах си, че нямам останали сили да й избягам, така че да ме яде. Тя обаче не помръдна. Като се вгледах в нея пак, се оказа, че мечката е изкоренено дърво, обърнато с коренището към мен. От тънките му корени, с полепнала пръст по тях се образуваше тялото на мечката, а главата й беше някаква издънка с по-малки корени и по-глинеста почва за муцуната. Добре, че не реших да я чакам да си тръгне.

На 1 км от финала трябва да се пресекат две пешеходни пътеки – отбивката за Боянската църква и самия бул. България, за да се стигне до старт/финала пред резиденция Бояна. Там изпреварих на пешеходната пътека (с 2 км/ч) един състезател, който куцаше повече от мен и се движеше с 1 км/ч. Според мен той спря движението за около 15 мин. докато пресече пътеката.

На финала, въпреки че редовното време беше изтекло ме поздравиха най-вече за ината да стигна до края. Пожелаха ми бързо възстановяване. Дадоха ми и медал. Спах с него. Чувствам се разглобена физически, много по-силна психически и в страхотен мир. Следващата година ще опитам пак.

 

Пътешественик за завиждане, активист, страстен читател, парти машина, изряден домакин, а в работното си време и директор на фондация GLAS, мениджър проекти към фондация Credo Bonum, създател на мобилната апликация "Здрави", на онлайн списанието HUGE и DJbook.bg

Коментирай:

E-mail адресът ви няма да бъде публикуван.

Site Footer